По план
Updated: Jun 16, 2022
Снощи заспах с ясен план за следващия ден. Исках да стана рано за сутрешна йога и имах ясни задачи за деня по час. Имах предвидена среща с приятелка за обед и идея какво да готвя за вечеря. Бях си подредила всичко в един идеално балансиран план.
На сутринта обаче разлях кафе върху леглото. Цялата бъркотия, която създадох ме забави и си изпуснах тролея. Нищо, просто ще отида по-късно до магазина, до който планирах да отида първо. Не щеш ли обаче една дълга опашка пред кабинета на лекаря и половин час чакане в нея ме забави отново. Вече трябваше да подтичвам за срещата за обед, която следваше по план. Пристигнах запъхтяна и се оказа, че и приятелката ми няма много останало време, та срещата ни се сведе до кратка разходка вместо обяд.
Е, какво пък – ще хапна нещо набързо и ще се видим пак някой друг ден. Взимам си сандвич от първото място, което виждам по път, тъй като вече съм твърде гладна, за да имам специални предпочитания. Не е кой знае какво, но поне вечерята ми е планирана! Ще напазарувам и ще си сготвя нещо хубаво довечера.
Минавам през магазина, който бях планирала за подаръка на сестра ми. Там обаче няма кухненския робот, който бях гледала онлайн. Оказва се, че го имат в наличност в друг техен магазин. Рожденият й ден е утре и наистина нямам друга идея, така че тръгвам към мястото, дори и да знам, че ще ми отнеме един час да стигна. Мога и да напазарувам от друго място за вечеря и да успея да се прибера в някакво прилично време. Все още усилено се опитвам да придържам парчетата от моя едва крепящ се план.
Взимам робота и вече чакам тролея на спирката, за да се върна. Сякаш по новoизлюпения конспиративен план срещу моя стар такъв, тролеят се бави. Естествено, че има авария по линията – то само това не се беше объркало днес! Приемам го равнодушно и тръгвам пеша без ясна представа как и кога ще успея да се прибера.
Съквартирантката ми ми звъни, че има проблем с газовия котлон. Някаква светлинка мигала и се чувал странен звук, който очевидно много я е стреснал. Опитвам се да й обесня как да го рестартира, но толкова се е паникьосала, че не ме разбира.
Вече съм взела такси и бързам да се прибера. Тъкмо когато завивам покрай ъгъла на блока, тя ми звъни да каже, че се е оправила. Късно е и съм толкова изморена, че въобще не ми се пазарува или готви. Прибирам се, хапвам каквото има в хладилника и приключвам деня мудно след всичките си несполуки.
Премислям в ума си изминалия ден и как всичко можеше да се случи по начина, по който исках. Малко се ядосвам на себе си, на всичките лоши обстоятелства и на хората, които по някакъв начин са объркали моя идеален план. После ме обвзема познатата апатия към поредния ден, който сякаш напук на моята мотивация и организираност се е провалил. Обезкуражавам се да планирам утрешния и безсилието надделява в съзнанието ми.
Защо въобще се опитвам? Исках толкова много други неща в живота си и все не успявам да ги достигна. Представях си кариерата си по различен начин, исках да живея на друго място и определено очаквах, че на тази възраст ще имам доста по-ясна представа за целите си. Даже не искам да навлизам и в идеята ми за любовта и партньора в живота – там тотално бях сгрешила в представите си. Не помогна и факта, че светът се промени толкова много вследствие на пандемията – всичките ми планове, свързани с пътувания отпаднаха и сектора, в който искам да работя е в застой.
Знам, че всеки един от нас преминава през подобни мисли, когато осъзнае, че нещата не са станали, както е очаквал. Често се случват събития, които тотално объркват плановете ни. Срещаме нови хора, които създават нови планове, а старите приятели понякога си отиват непредвидено. Всяка такава неочаквана промяна разклаща усещането ни за контрол и ни кара да се чувстваме като безполезна пионка в някоя абсурдна игра.
Жаждата за контрол се заражда напълно естествено от тези разтърсвания. Утоляването й обаче често се търси в нещо друго, по-достъпно. Лекуваме безсилието си като следим колко крачки сме направили за деня, колко часа сън имаме за нощта, колко продажби имаме на работа, колко харесвания имаме на снимката си.
Числените измервания ни омагьосват с идеята, че държим това, което измерваме под контрол.
Можем да се обсебим и с външния си вид- диети, фитнес, дрехи, татуировки... Ако не друго, поне да подчиним телата си на строгите си представи за красота!
Може би точно там е проблема – заявявайки нуждата от контрол, ние ставаме зависими от него. Чувстваме, че се борим с живота сякаш той е постоянната опозиция, която чака най-похотливия момент да ни спъне. Създаваме конфликт между себе си и всичко останало, който смятаме, че можем да разрешим само ако станем по-умни, по-силни, по-уверени, по-дисциплинирани... и така до безкрай.
Нека ви предложа една друга перспектива: представете си, че нямате абсолютно никакво влияние върху света около вас. Представете си, че не можете да промените нито себе си, нито физическия свят. Позволете си да намерите спокойствие в тази мисъл. Някъде в нея всъщност има повод да си починете.
Спрете борбата за момент и си отдъхнете.
Точно това спокойствие ще ви позволи просто да наблюдавате какво става - как се чувствате, какво искате да правите и как реагирате на нещата, които се случват около вас. Позволете на света, вътре и вън, да се открие пред вас без ваша намеса. Преоткрийте границите между тези светове – нужно ли е те да са толкова категорични?
Ако границите се размият и погледнем на организма си като друго проявление на същите природни закони, които движат света ще забележим липсата на каквато и да е борба. Растенията, животните, водите, въздуха и всички елементи съществуват в една сложна симбиоза, също както кръвоносната ни система, органите, мускулите и костите ни. Всичко е свързано по един едновременно сложен и прост начин, който позволява най-естествените и фундаментални процеси да се случват.
Ако видим себе си като част от един такъв естествено природен процес, забелязваме, че много важни неща се случват без нашия зорък надзор. Все пак не се борим с въздуха, който преминава през гърдите ни. Не заповядваме на сърцето си да бие с определен брой удара в минута. Със сигурност не осъзнаваме как мозъка ни изпраща команди до ръцете и краката ни, когато танцуваме. Любовта и най-искрените емоции не идват след дълго планиране.
Може би има какво да почерпим от естествените процеси и тази перспектива не е чак толкова налудничава. Вероятно няма смисъл да се ядосваме пред неспособността си да моделираме живота си.