Search
  • Владимир

Обектът е под постоянно наблюдение - Част 2

Updated: Apr 5

Светлината на деня проряза зениците ми.

Студеният въздух така внезапно нахълта в дробовете ми, че сякаш ги подпали. Беше странно чувство. Не помня кога последно бях излизал навън. Отне ми близо минута да се аклиматизирам и главата ми да спре да се люлее.


Поогледах се дали има други като мен, но улицата беше пуста. Преминаха няколко забързани коли, през чиито затъмнени стъкла бегло си личаха силуетите на спящите шофьори. Дядо ми беше разказвал, че преди хората са карали колите като натискат педали и управляват волана сами. Той самият даже твърди, че е карал такава кола вместо тя сама да си следва зададения маршрут. Звучи ми прекалено сложна цялата тая работа. Хем натискам педали, хем въртя кормилото, че и пътя да следя. Дядо понякога говори пълни шашмагории.

Отсреща висяха няколко стари табели на изоставени помещения. Счупените витрини разкриваха празни рафтове и отворени шкафове. От пода стърчаха голи пластмасови манекени, гледайки ме вторачено с изцъклените си изкуствени очи. Мястото беше като стара реликва, напомняща за пратехнологичните времена. В квартала има само още няколко такива места, останалите са в центъра на града. Подминавам зловещата гледка и тихо благодаря, че в днешни дни мога да си купя всичко онлайн. Нещата идват при нас, а не ние при тях.


С няколко бързи крачки подминах изоставения магазин. По навик понечих да погледна екрана на ръката си, когато до ушите ми достигна странен шум. Сякаш някой боботеше нещо под мустак. Дали пък не беше изоставена Алекса, плачеща за ъпдейт? Исках да се потопя час по-скоро обратно в далеч по-приятната онлайн среда. Oчите ми сълзяха от агресивната светлина на Слънцето, ала не можех да намаля яркостта, защото батерията на виртуалните ми очила бе изтощена. Впрочем заради това се чувствах дезориентиран. Не виждах GPS навигацията много добре, само температурата и влажността на въздуха. Нито можех да задам филтър, да снимам или да излъча на живо. Почувствах се самотен.


- Извинете, знае…

Подскочих като подплашен заек. Затихналото ми сърце отново се разтуптя бясно.

- О, съжалявам, не целях да ви изплаша. Добре ли сте? Изглеждате пребледнял. - възкликна загрижено чудатият странник.

- Но кой сте вие? От изоставения магазин ли излязохте току-що? - запитах на свой ред.

“Излезте незабавно на свеж въздух и се хидратирайте” намеси се с механично студения си глас четвъртитото парче метал на ръката ми. “Извънредно забързан пулс и повдигане на телесната температура над допустимите стойности.

- Млъквай, тъпа машино! - ядосах се внезапно - Не виждаш ли, че вече съм навън?


Скитникът в странни одежди ме зяпаше с големите си любопитни очи. Когато лицата ни се засякоха, погледът ми се закова в кристално сините му очи. Слънчевите лъчи като че ли танцуваха по тях и ги правеха още по-искрящи и истински. Да, истински. Та той не носеше никакви виртуални очила. Тъй като и моите очила едва работеха, имах чувството, че за първи път виждам човешки очи.

- Виждам, че продължавате да се кланяте на технологическия ред. Не виждате ли, че всички тези машини ви ограбват от собствените ви сетива? - възмути се странника, докато очите му се набръчкаха в състрадателна усмивка.

- Я си мери приказките. Ние дължим всичко на технологиите. Кой си ти изобщо? - настоях аз.

- Та не се ли ядоса на тях и ти самия само преди секунда? Живеете толкова отделено, че се плашите от други хора. От собствената си плът. Гледате се през превоъгълните си екрани. Качеството на картината не може да се мери с истинските лица, но е приемлива. Не виждате емоциите в лицето на другия или пък цвета на очите му. Но върши работа.

- Я млъкни най-после! Ясни са ми такива като теб. Още в началото на технологическата революция много като теб видях да хващат гората. И какво стана с тях? Живеят в комуни като диваци. Работят под горещото слънце, нагърбили мотики и наденали глупавите си усмивки. Ако имаха малко останъл разум и бяха приели последния хардуерен ъпгрейд, едва ли щяха да стоят на слънце и да са толкова ухилени. Слънчевите лъчи водят до болести на кожата. Всеки път, когато се образува нова ракова клетка в тялото ми, часовникът ме съветва да намеря сенчесто място.

- Затова ли приличаш на призрак? - засмя се самонадеяно особняка.


Обърнах гръб и олюлявайки се, закрачих обратно към вкъщи. Не бях прекарал повече от пет минути навън и вече ме болеше главата. На всичкото отгоре някакъв скитник ми се подиграваше. Трябва да заредя батериите на виртуалните очила и всичко ще си дойде на мястото.

-Хей, къде тръгна? - извика подире ми скитника, опитвайки се да ме настигне.

- Няма да търпя обиди от дивак.

- Виж какво, дойдох до града за хартия и мастило, но всички магазини са изоставени - сподели странникът, размахвайки малки правоъгълни хартийки с лица и числа по тях.

- Какво държиш в ръката си? - стана ми любопитно.

- Как какво? Пари. Аз не съм крадец, готов съм да платя.

- Пари ли? Хартия и мастило? Човече, личи си колко сте изостанали в дивашката катуна откъдето идваш. Тук, в цивилизования свят отдавна не използваме банкноти и жетончета. Разплащането става чрез виртуално прехвърляне на цифри от твоя екран на моя екран.

- Но аз нямам екран - запелтечи объркано беднякът.

- Значи нямаш пари.

- Но… но аз имам пари - ето ги! - изрови още няколко цветни хартийки от джоба си и ги размята във въздуха.

- Човече, огледай се! Няма кой да приеме вехтите ти банкноти. Това са отживелици. Всички магазини са достъпни само чрез екрана.

- Кажи какво е нужно, за да си набавя няколко тефтера и мастило? Ще сторя каквото ми кажеш. Готов съм да работя. Не се боя от работа. - отсече самоуверено странникът.

- Нямаш ли екран, нямаш и работа. А и кому са нужни тефтер или мастило? Учениците се учат на машинно писане и програмиране. Писането на ръка е дивашка работа.

“Нивото на батерията е заплашително ниско. Незабавно заредете устройството.” - заяви с металния си глас четвъртитото парче метал от ръката ми.


- Трябва да вървя. - обърнах гръб и закрачих чевръсто към вкъщи.

27 views

Recent Posts

See All