Нещо/нищо лично

Страх ме е от самотата. Да живея без усещането, че съм разбрана, да няма с кого да споделям, да не прекарвам време с любими хора, да не съм част от света на никого... Все тежки и трудни за преодоляване за мен неща. Това да бъда полезна наистина осмисля живота ми и много често това означава присъствието на други хора около мен.

Мисля си, че вероятно много от вас биха се припознали в тези емоции, когато четат горните редове. Човешки са. Всички имат нужда от споделеност, любов и призвание в живота си. Но малцина от нас говорят за това. Много по-често се страхуваме от това да сме напълно открити пред другите. Всеки от нас си има своите недостатъци и притеснения, които не отразяват най-блестящата му страна. Да разкриеш тези слабости пред някого те прави уязвим, затова е нужно и доверие в отсрещния човек.

Аз обаче споделих един личен страх с теб в началото, без дори да знам кой точно си, което наистина би трябвало да е пречка за това да ти се доверя. Да прекрачиш тази граница може да бъде много трудно, дори и невъзможно в някои ситуации. Аз реших да го направя, за да се опитам да ти покажа силата на личното.

През прозореца на личния свят

Имам една такава увереност, че когато споделям нещо истинско, вероятността да ме разбереш е голяма. Има някои универсални човешки преживявания и съм склонна да вярвам, че всички сме се чувствали самотни или пренебрегнати поне веднъж в живота си. Щом можеш да ме разбереш, значи поне за момент използваш от своята емпатия.

Тази невероятна способност да се поставиш на мястото на някого и да си представиш как той би се чувствал ти позволява да се свързваш с хората около теб пълноценно. Влагайки енергията си в чуждото преживяване, ние добавяме частица от другия в себе си. Преживяваме неговите мъки, заразяваме се от неговата радост или се вдъхновяваме да подобрим живота си по неговия пример.

Всъщност всички ние постоянно живеем чрез личния пример на другите. Чуждите грешки и постижения са и наши учители. Много от вас биха си помислили, че това е обезличаващо или дори омаловажаващо човешката воля и индивидуалност. Но никой от нас не се ражда научен да функционира в средата си - още от деца формираме цялото си социално поведение благодарение на важните фигури около нас.

Имайки тази естествена способност да се свързваме с другите, можем да променяме не само тях, но и нас самите. Взаимоотношенията ни дават поле за изява на всичките ни лични качества. Мога ли да се справя с това да съм уязвима пред някого? Какво говори отношението ми към гнева на някого за мен самия? Как реагирам, когато някой ме пренебрегва или отхвърля? Тези постъпки формират голяма част от личността ни по един динамичен и изключително променлив начин.

Мислите ни обаче, веднъж затворени, следват други принципи. Точно затова ако не дадеш гласност на страховете си, се обричаш на една мъчителна борба, чиято арена и публика си само ти.

Моят свят във вашия

Изисква се сила и смелост да си открит, за това няма спор. Защо тогава виждаме себе си като слаби и уязвими пред другите, когато споделяме нещо лично?

Човекът си е един ходещ парадокс. Иска да се откроява, но използва другите за мерило за своята индивидуалност. Има нужда да е независим, но защото всички наоколо искат това. Стреми се да се развие като личност и да поставя себе си на първо място, защото други хора са го убедили в това. Крие слабите си места, но така ги прави още по-големи в съзнанието си.

Да криеш страховете си от другите изисква усилия, които всъщност им придават много по-голяма важност. Вместо да ги изречеш веднъж, трябва да следиш думите и поведението си, така че да не оставяш следи. С времето ти става нужна една друга социална персона, която да притежава всички тези защитни черти на характера.

Страховете ти се превръщат в недостатъци на личността, които се проявяват с други лица пред хората. Страхът от социално неодобрение може да се прояви като арогантност, а този от неизвестното може да те кара да изглеждаш закостенял. В един момент даже ти самият може да загубиш истинските корени на тези недостатъци.

Изтощаващо е да се бориш със страховете си постоянно - много по-лесно е да изградиш стени, които да те пазят от тях. Но стените изискват поддръжка. От друга страна, това да споделиш нещо може да трае секунди, които след това се губят в дебрите на забравените преживявания.

Световете ни в едно

Няма как да сме напълно споделени. Личното ни пространство никога няма да може да бъде изцяло обрисувано и изречено. Някои борби наистина са само наши. Но същото важи и за другите.

Да видим приликите ни помага да съпреживяваме борбите си и да се учим и от тях. Да даваме от своите уроци вдъхновява същото и в хората, които ни заобикалят.

Споделяйте, за да ви споделят.