Search
  • Цвети

Краят

Updated: Feb 27

Колкото и напреднала да е медицината в днешно време, все още не е намерила начин да преодолее човешката смърт. Всички един ден ще умрем. Знам, че много от вас потръпват от тази мисъл някои хора даже биха се възмутили „За какво му е на едно младо момиче да говори за смърт? Няма ли по-приятни теми за блог?“.


Разбира се, че има. Но аз мисля, че факта, че не обичаме да говорим за смъртта е доста показателен. Не случайно и философът Алберт Камю нарича най-големият философски въпрос именно този за самоубийството. Идеята за смъртта носи изключително силен заряд, който човекът може да използва и преживе като компас за посоката в живота си.


Интересен факт идва от практиките на едно древно общество – това на масоните. Масонската „Стая за размисъл“ е едно място, обикновено оскъдно обзаведено, в което човек остава сам с предмети, напомнящи за естествения край на живота – череп, пясъчен часовник и тем подобни... Впечатляващото е замисълът на тази стая. Тя е създадена за усамотение и размишление върху тленността. Спирайки ежедневието си, за да медитираш върху идеята, че ти, както и всички около теб ще умрат, всъщност може да породи много вдъхновение за това как да живееш в настоящето.

Да, но пък е неудобно. Даже леко казано неудобно – направо си е гадно да мислиш за такива тъжни и мрачни неща... Защо да мислиш за нещо, което не можеш да предотвратиш? Защо да се напрягаш с такива тежки мисли, на кому е притрябвал този стрес?


За съжаление, всеки един от нас мисли за смъртта, но само някои си позволяват да го правят съзнателно. Страхът от края на живота е заложена у човека чрез истинкът за самосъхранение. А пък бягството от определени мисли обикновено е знак за по-дълбоки подсъзнателни страхове, както нашия стар приятел Юнг би казал.


Вместо обаче да се задълбочаваме в това какво точно мислим и как може да ни накара да се почувстваме, нека се дистанцираме за момент и да позволим на мислите за смърт просто да минат през главата ни.


Какво ни плаши в смъртта?


Има нещо много физическо в страха от края на живота болката. Болка, която всепоглъща цялото ни тяло и чиито магнитут никога не сме изпитвали досега. Тоест, имаме страх както от загубата на тялото, така и от огромната болка, която тази загуба би могла да донесе.


Неизвестността, която смъртта предпоставя носи един също така естествен страх. Чували сме истории на хора, преминали през клинична смърт и много религии ни дават техните интерпретации за какво ни чака отвъд този живот. Въпреки това асоциациите, които имаме със смъртта са черни и зловещи. Все пак хора умират всеки ден и за жалост много от нас се сблъскват със смъртта чрез загубата на близък човек.


Има го и страха за незавършеност – животът приключва неусетно без да ни даде шанса да направим всичко, което сме искали. Мисълта, че не си написал тази книга, която винаги си искал или не си признал истината на някого, когото обичаш. Ами ако беше признал на Ани, че я харесваш още в девети клас? Ами ако беше станал музикант или пък беше завършил образованието си? Усещането за изплъзване на времето е ужасяващо.


Тук идва и един друг интересен въпрос: би ли искал да си безсмъртен? Така би имал цялото време на света да бъркаш и поправяш грешките си, да направиш всичко, което винаги си искал, да отидеш на всяко едно място по света и да се запознаеш и обикнеш толкова много хора...

А дали би го направил наистина?


Ако имахме безкрайно време, то ние въобще не бихме го ценили. Даже и смъртни, често отлагаме неща, които мислим, че можем да направим и утре. Не показваме любовта си точно на най-близките понеже прекарваме всеки ден с тях. Ако живеем до Айфеловата кула, не спираме всеки ден да й се любуваме - та тя е постоянно в обкръжението ни! Няма нищо привидно, което да ни ограничи да спрем да виждаме близките си или Айфеловата кула, освен краят на живота ни.


Нека се отдадем за момент на мисълта, че всеки живот има край. В чувството за мимолетност и невъзвращаемост има нещо много ценно.


То изисква цялата ни енергия сега. Докато сме тук и можем да го усетим.


Ако не знаем, че един ден няма да ни има, какво ще ни дърпа да правим, това което искаме днес?


Ако щастието ни се подаряваше всеки ден, без болка и без провал, щяхме ли да го ценим?


Ако нямаше загуби, дали щяхме да градим?


Ако не губехме близки и приятели в битката срещу смъртта, дали щяхме да се отдадем на това да ценим присъствието на хората, които обичаме?


Без смърт, няма живот.


Вместо да избягваме черните мисли или да се парализираме при мисълта за смърт, можем да мислим за нея като неизменна част от природния цикъл, в който всеки един от нас се намира. Няма смисъл и да се залъгваме, че животът ни ще е изпълнен само с приятни моменти – да отричаме природното е изключително вредно.


Ако залитнем и в двете крайности, ще изпуснем тази невероятна енергия, която тъй парадоксално нашата смъртност може да ни даде. Ние решаваме дали да превърнем тази енергия в един красив опит за просъществуване над материалното. Наш е и изборът за това дали искаме да останем във времето и след като умрем чрез действията си преживе.


Гледайки края, можем да видим само началото...


39 views

Recent Posts

See All