Кой решава кой решава?

“Живеем в интересни времена.”

Покрай зачестялата употреба на този израз започвам да се питам има ли изобщо

безинтересни времена? Има ли времена, в които нищо не се слува? Какво всъщност искаме да се случва? Преди да потопя читателя в един опасен водовъртеж от въпроси без точен отговор, отправям бърз поглед назад. Цикълът на упадък и разцвет се наблюдава откакто свят светува.

В началото животът ни не е бил много по-различен от този на животните. Да станеш плячка на хищни, по-едри животни е било част от битието. Нещата от живота. Хората са били също толкова подвластни на природни катаклизми, колкото и останалите видове в един такъв хабитат. Логично и популацията на хомосапиенс остава ниска. С течение на времето обаче човекът разпознава предимствата от това да живее с други. Оттук се заражда и нуждата от структуриран начин на живот заедно с нуждата от комуникация - създават се градове и писменост. Развитието на езика улеснява комуникацията и оттук взимането на колективни решения.

Но координацията между група говорещи маймунки далеч не било лесна задача, както щели да се убедят последвалите цивилизации.

Векове наред асирийците управлявали Азия със стоманена ръка, докато през 8 век пр.н.е. хората на Медия (днешен северен Иран) се вдигат на бунт и извоюват свободата си. С това дошла и нелеката задача да основат форма на управление. Как обаче се решава нещо подобно? Желаейки да избегнат всякаква форма на деспотизъм, асирийците отказват да сложат властта в ръцете на един човек. Без лидер обаче държавата скоро изпада в хаос и се накъсва на малки кралства, което води до непрекъснати диспути и войни между селата.

В едно такова село живее Дейок, който започва да изгражда име със способността си да разрешава подобни спорове и диспути. Дейок го прави с такъв успех, че скоро всеки легален конфликт в региона се дава на него, с което неговата власт стремглаво нараства. Законодателството в държавата е в окаяно положение - съдиите са корумпирани и никой не смее да повери казуса си на съда, в резултат на което те биват разрешавани с насилие. Когато мълвата за мъдростта и непоклатимата неутралност на Дейок се разпространява, медийските селища се обръщат към него за всеки свой казус.

Дейок е провъзгласен за глава на народа на Медия, обединяващ всички малки села и

кралства в региона. Тази кратка история ни показва как решаваме колективно на чия

преценка за правда и морал да се доверим. Освен заради непоклатимата си неутралност, Дейок печели доверието на обезверения народ, защото познава местните нрави, култура и странности.

Дейок е човек от народа и на народа.

Тук правосъдието има облик на нормален човек, а не на крал или система, зад която се крият многобройни членове без лица и имена.

Има по-лесни решения, които взимаме на локално ниво, както в примера за Дейок, и такива с по-глобален обхват. Колкото по-глобално става едно решение, толкова по-трудно е да се постигне справедливост за всички. Ако преди се е налагало да се организираме в много по-малки групи, днес размерите на групата, към която принадлежим са нараснали значително. Британският антрополог Робин Дънбар твърди, че човешкият мозък може смислено да поддържа до 150 социални контакта преди да изгуби кохерентност. Тази теория може да е вярна за ранните малобройни общности, но дали в днешния хипер-свързан глобализиран свят цифрата остава същата? Както в една река има вододел или повратна точка, която напълно променя посоката на нейното течение, така и в развитието на хомосапиенс могат да се отличат няколко повратни момента на значими решения и промени.

Живеем в интересни времена защото се намираме в такъв вододел. Никога преди не се е налагало да работим заедно в такъв голям мащаб. Било то за овладяването на глобална здравна епидемия или климатични промени, войната водена от хомосапиенс днес за първи път е толкова широкообхватна. Политически събития, случващи се в другия край на света, оказват влияние у дома. Тази хипер-свързаност на света днес е парадоксална, защото съвместно с това наблюдаваме издигането на индивидуалността в култ. Никога преди не сме имали възможността да опознаем самите себе си толкова добре, но да не знаем нищо за съседа. Никога не сме били толкова свързани с помощта на технологията, но и същевременно толкова отделени от природния свят.

Коя реалност е по-реална?

Хомосапиенс е един ходещ парадокс. Считаме се за най-цивилизования вид и гледаме с лоши очи на канибалството. В същото време изразходваме огромно количество енергия и ресурси в институции като полиция и правосъдна система, за да ни пазят. От мечки ли? Ами не, от други хора. Какво ли би се случило ако използвахме тези ресурси по начин, който да ни обединява вместо разединява?

След множество протести през 2014, тълпа от протестиращи граждани нахлува в парламента на Тайван. Наред с окупацията обаче се случва нещо безпрецедентно. Започва експеримент целящ да промени как правителството комуникира с гражданите и най-важно - как се взимат колективни решения. Измежду протестиращите е Одри Танг, която започва да програмира на крехката възраст от 8 години. След дълги години в меката на технологичния прогрес, Одри се завръща от Силиконовата долина с нелеката задача да създаде платформа улесняваща потокът на информация между управление и управлявани. Новосъздадената платформа “vTaiwan” позволява на гражданите не само да дават своето мнение по въпроси зададени от правителството, но и да контролират какви въпроси се задават.

Ключовото тук не е само децентрализацията на властта, но и начина, по който използваме технологиите. С цел по-лесното достигане до консенсус, “vTaiwan” открива сходни мнения и ги групира. Противно на поларизацията, която сме свикнали да виждаме в социалните мрежи, “vTaiwan” позволява на хората да прекарват повече време в откриване на общи гледни точки вместо в суетни дебати. Най-ценното от един такъв консенсус са ясните стъпки за изпълнение на решението.

Чрез премахването на шума и разединението, правителството по-лесно свързва дебат с последователни решения и закони.

Е, всеки сам за себе си или ще местим планини заедно?