Какви въпроси задаваме?

Нека ви дам един кратък сценарий, който може да илюстрира защо ни е да дълбаем в дебрите на мета-въпроса за въпросите. Този сценарий ме мъчи от известно време,тъй като уча психология от няколко години насам.

Въпросите, които задаваме в сферата на психологията (особено на запад) са директно повлияни от закоравелите научни принципи на емпирицизма. Това означава, че за да можем да отговорим на някакъв въпрос, трябва да го обвържем с експериемент или статистически данни, базирани на „обективни“ измервания. Това преведено на чист български си е „Око да види, ръка да пипне“, иначе не се брои. Сравняват се контролни с експериментални групи, преди интервенция и след, изолират се фактори и се изучават задълбочено. Все пак ако една терапия работи добре на теория, трябва да се изпробва и на практика, нали така? Ако знаем, че видео игрите правят децата агресивни, то спирането им ще ги направи по-кротки.

Сами по себе си, тези въпроси са изчерпателни и възможно най-конкретни. Отговорите им са пряко свързани със сетивата (дали виждаме едно поведение или симптом) и логиката (дали симптомът е зароден от определено поведение или обратно). Ако не можем да направим заключение, то е просто защото нямаме достатъчно информация или не сме успели да изолираме добре обекта на изследването си. Но инструментите си остават едни и същи, а въпросите се задават само ако могат да се отговорят с тези инструменти.

Заради тези въпроси обаче, аз често се чувствах безполезна. Колкото повече учех, изследвах, анализирах, толкова по-ясно ми ставаше, че не мога да видя и обесня всичко, особено когато обекта на изследване е човека. Но и аз като другите около мен в тази сфера, бях обсебена с идеята да знам, да мога да твърдя и да достигам велики и неопровергаеми истини. Трябваха ми данни, проувания, факти - все пак и това се публикува в научните журнали.

Бях облекла изучаването на емоциите в лабораторни експерименти, които измерваха с точност до милисекунда как се движи окото при появата на гневно лице на екрана. Разговорите пък се кодираха за брой аргументи, оригиналостта им се измерва в скала от 1 до 10, а това дали разговорът е обогатяващ е субективно понятие, затова не му обръщаме внимание. Работим само с обективни или експериментално и статистически валидирани инструменти – това е езикът на днешното светило Науката.

Но както всеки един език и научния поставя рамки и направлява как и каква информация достига до хората. И вместо сляпо да вярвам, че тази ограниченост ще ми даде ясна представа за поне някои неща, лека-полека се обръщах към тази страшна несигурност и неяснота с любопитство. Тогава вече изникнаха нови въпроси...

Какво се крие зад необяснимото?

Всичко ли трябва да е научно доказано, за да е истина?

Какво е истината?

Защо сме така информационно обсебени?

Защо искаме да знаем?

Изведнъж осъзнах, че ако приема, че не мога да анализирам, предвиждам и контролирам всичко, което искам да знам за човека, съзнанието ми се отваря към съвсем различно знание. Новите въпроси отвориха и нови хоризонти...

Въпросите са голяма работа и до известна степен въпросите движат света. Щяхме ли да достигнем сегашното си технологично и научно развитие ако философите по време на Просвещението не се бяха запитали дали наистина ни е нужен Бог, за да обясним света около нас? Ако един учен не се бе запитал дали всъщност Земята не се върти около Слънцето, а не обратно както хората по негово време смятали, дали щяхме да стъпим на Луната и да говорим за екскурзии до Марс?

Разбира се, че и отговорите имат значение, но все пак във въпроса се крие една необятност, която самите ние запълваме.

Въпросът дълбае в нас и ни подтиква да мислим, творим и създаваме нещо ново.

Нашите лутания из непознатото са израз на природното ни желание да откриваме и променяме света около нас. Всеки един от нас се ражда изследовател - в детските очи можем да намерим това вродено нестихващо любопитство за абсолютно всичко наоколо. Колкото повече растем и научаваме обаче, толкова повече утоляваме жаждата на това любопитство. Въпросите, които предизвикват мисленето ни стават по-сложни и трудни. Затова и много хора спират да търсят, да изследват и да дават воля на въображението си. Най-лесно се влиза в кръговатът на рутината и познатите тревоги.

За нас това е един от най-порочните кръгове в днешния живот на информационни потоци.Точно затова и в този блог няма да намерите много конкретни отговори, а с въпросите, които задаваме се надяваме да ви подтикнем да намерите въпросите, които наистина вълнуват вас самите. Няма да се опитваме да ви налагаме нашите съвети, стратегии за осъзнатост или пътеки, които да следвате. Даже напротив, може на моменти малко и да ни се поразсърдите, че не сме достатъчно конкретни и структурирани. Ние обаче дръзваме да твърдим, че светът не е конкретен и структуриран и това е едно от най-хубавите неща у него.

Това ще бъде един странен, може би и леко разпилян блог, написан от автори, които също така лесно се разпиляват из битието и времето. Те обаче смеят да твърдят, че и това ще е едно от най-хубавите неща у него!

Ако си стигнал чак до тук, вероятно и ти имаш склонност да даваш воля на любопитството си. Надяваме се, че в нашия блог ще можеш да даваш шанс на съзнанието си да се разпилее, загуби и преоткрие някъде в проблясъците на въпросите...