Search
  • Цвети

Играта

Фокусирай се, фокусирай се...

Хайде де, съсредоточи се! Можеш да уцелиш тъпата червена точка в средата! Дишай, успокой се. Просто трябва да се оставиш на ръката ти да води. Да се усети като естествено продължение на малката стреличка, която държи.


Колкото повече се опитваше да си повтаря как „може“ и как всъщност преди е уцелвала центъра на дартса стотици пъти, стреличката сякаш не я чуваше. Отскачаше твърде много нагоре, само за да очертае елипса във въздуха и да се забие 5 сантиметра встрани от целта.


Ех, че и късмет!


След няколко неуспешни опита, последователно я обвзе гняв, възмущение и отчаяние. Каза си, че е просто игра и продължи да си пие бирата мълчаливо, преструвайки се, че не й пука. Опонентът й нямаше такива проблеми. Не стига, че я водеше с 50 точки, ами и от време на време се бавеше със стрелбата си, защото се увличаше твърде много в разговора, който водеха.


- Казвам ти, тези хора са се побъркали. Как така ще се ваксинираш с нещо, което е било тествано върху шепа немци само преди няколко месеца? Нито знаеш какви са дългосрочните странични ефекти, нито доколко е ефективна.

- Да... Но все пак е някакво начало, нали? Всички говорят, че това е начина да се справим с пандемия в такива размери. Абе, всеки си знае. Ти си.


Той пое стреличките, но хич не беше приключил. Обясняваше за някакво проучване, което бил чел по темата и резултатите въобще не били толкова обещаващи. Замахна бързо и хвърли стрелата сякаш помежду другото, докато се възмущаваше от научното невежество на българина. Играта на дартс за него беше просто нещо, с което се разсейваха в края на деня.


Тя обаче беше там да играе. От няколко дни беше напрегната покрай новата работа и дните й бяха изпълнени с непредвидени премеждия и притеснения. Не спираше да се съмнява в себе си и избора си на работно място. Дали не беше сгрешила, когато си мислеше, че може да се справи с нещо толкова далечно от обичайната й сфера на работа? По дяволите, толкова й беше трудно да мисли трезво напоследък!


Вместо да я разсее, играта се превърна в поредното изпитание на способностите й. Така искаше поне в нея да победи, да покаже умения и да изненада някого с ловките си движения. Хвана се за играта като за спасителна лодка и видя в нея начин да повдигне самочувствието си.



- А какво викаш – новата работа върви добре?

- А да, всичко е наред. Започвам да свиквам с колегите, но още не мога да се науча да работя със софтуера им. Леле, ама ти направо ме разби тази вечер! Никакъв шанс да те настигна вече с тези точки.

- Е, глупости. Няколко удара в центъра и ще ме духнеш. Просто изкарах късмет в началото– и двамата знаем, че ти си много по-добра на дартс.


Да, и двамата го знаеха, но тя не съумяваше да покрие очакванията им. В умът й беше бъркотия и й беше трудно да следи постоянните скоци от тема в тема на приятеля си.

Говореше му някак по под разбиране и едва се замисляше върху това, което казва. Ядосваше се постоянно на разсеяността си и това допринасяше още повече за трескавите й мисли.


- Иначе това е супер – много се радвам, че работата те кефи. Знам колко ти беше трудно да си харесаш нещо. Мислиш ли, че ще имаш поле за развитие в компанията?

- Не знам, рано ми е да мисля за това. Нека минат няколко месеца, да опозная нещата и ще видим. Искаш ли да взема по още една бира? Моята свърши.

- Да, може.


Скочи от високия стол пъргаво и се запъти към бара. Видяло се е, че не й е вечер, а какво по-добро решение от това да пийне още малко? Искаше да притъпи шумотевицата в главата си поне замалко.


Барманът я обслужи механично и маската на лицето му спомогна за усещането за стерилна роботизирана атмосфера между тях. Безличното му отношение я раздразни още повече и тя побърза да му плати и приключи тази транзакция. „Тази пандемия тотално побърка хората!“- възмути се мислено тя и жадно отпи от бирата си.


Въпреки възмущението си от „автоматичното“ поведение на бармана, тя не усети как по много подобен начин самата тя се върна в разговора с приятеля си. Продължиха да обсъждат задълженията си, новините покрай общите си познати и колко много им се иска пандемията да свърши скоро. Репликите й бяха леко повърхностни и отвеяни, не се замисляше особено върху позицията си по който и да е въпрос.


- Слушай, изглеждаш ми малко стресирана, има ли нещо? – изведнъж попита събеседникът й.


Тя се смути от неочакваното разкритие на състоянието й и побърза да отговори:


- А не, нищо ми няма. Просто се разсеях – виж каква наливна бира продавали тук! Май трябва да пием по още една, за да я пробваме!

- Сигурна ли си? Цялата вечер сякаш не си тук, а някъде другаде. Когато те питам нещо лично, гледаш да смениш темата възможно най-бързо. Нямам против да пием по бира, но искам да знам какво става.


Той имаше право и тя го осъзнаваше. В последната седмица многократно се беше опитвала да разреши проблеми, които нямаше как да реши за момента. Искаше й се да обясни какво й е, но и тя самата не беше напълно наясно. Можеше да започне с конкретните проблеми около това, че все още не може да си оправи режима или е пропуснала тренировките си няколко дни поред. Естествено имаше го и нашумялото напоследък оправдание, свързано с подтискащата пандемична обстановка.


- Е, добре де, прав си. Не съм в най-добрата си форма напоследък...


Първото признание отвори второ и така последва един дълъг монолог, в който тя някак естествено подреди историята на главоблъсканиците си. Даже нещо повече, освен логическа последователност, в историята й имаше естествени открития за причини, безпредметни страхове или фантазии. Сякаш какво ще каже той спря да има значение за нея – докато говореше, тя се лекуваше сама. Интерпретираше собствените си преживявания мъдро и обективно.


Изведнъж разкриването й беше прекъснато от смеха на приятеля й. Той откровено се захласваше на това, което беше казала и това я засегна. Тя се ядоса и стана да си ходи. Това далеч не го притесни, защото освен него изведнъж и хората от съседната маса вече се кикотеха. Тя се огледа и забеляза как всички наоколо или я гледаха с насмешка, или си шушукаха нещо, поглеждайки я с крайчеца на окото.


- Какво ви става, бе хора?! – изкрещя тя и хвана стреличките от дартса, които невинно седяха на масата.


Искаше да ги хвърли по някого, без значение кого, просто да ги постави на мястото им. Понечи да замахне, но ръката й се разтрепери. Вгледа се в нея и видя една огромна черна дупка, която сякаш растеше бавно с всяка изминала секунда. Дупката зейна и проби плътта й, уголемявайки се все по-бързо. Дланта й започна да се разпада сякаш беше направена от пепел. Това я уплаши страшно много и тя инстиктивно извика.


Събуди се от собствения си вик. Отне й няколко секунди да проумее какво точно се беше случило. Обвзе я тънък страх, след като осъзна, че за първи път й се случва да вика насън. Последната сцена от дупката в ръката й изплува в съзнанието й и я някара да потръпне. Уплаши я факта, че собственото й съзнание може да сътвори нещо толкова ужасно. Какво се случваше с нея?


„Сигурно много ми се е доиграло дартс...“ – каза си тя, за да се успокои и след няколко минути беше заспала отново.

18 views

Recent Posts

See All

Отвори раздумка!

Мисли, чувства, въпроси - всичките са добре дошли...

  • Instagram
This site was designed with the
.com
website builder. Create your website today.
Start Now